Пол Лафарг
Философия, естетика и етика
Цена: 20.00 лв.
| Състояние: | много добро |
| Издателство: | Партиздат |
| Град на издаване: | София |
| Година на издаване: | 1979 |
| Език: | Български |
| Страници: | 227 |
| Корици: | твърди |
| Формат: | 210/145мм |
| Книгата е в наличност | |
Избрано
Пол Лафарг
По време на разцвета на християнската етика старческите самоубийства от гордост започнали да се разглеждат като самоубийства от възгордяване, т.е. два пъти смъртен грях. Но с възраждането на агностицизма и материализма феноменът на старческия суицид възкръсва и през последните 100 години все повече се разпространява.
Пролог към нарастващата суицидна вълна е съдбата на съпрузите Лафарг. Литературният критик и публицист Пол Лафарг (1842-1911) е зет на Карл Маркс. Жена му Лаура, възпитана от баща си в атеизъм, уговаря мъжа си да не чакат несгодите на старостта, а да си отидат от живота преди да навършат 70 години. Така и направили. В предсмъртното си писмо Пол пише: ”Духът и тялото ми са здрави. Напускам този свят докато жестоката старост не е отнела духовните и физическите ми сили, докато не ме е лишила от радостите на живота... Умирам с радостната увереност, че делото, на което посветих 45 години, ще възтържествува. Да живее комунизмът, да живее международният социализъм!”.
Все пак през ХХ век изящното спокойствие на древните и идеологическата ангажираност на Лафаргови като цяло не са популярни. Обикновено старците се разделят с живота мълчаливо, без да оставят послание. Така постъпва и Тибор Дери (1894-1977), преживявайки за дългия си живот доста политически увлечения и разочарования. Негов ”зов на земята” става счупването на тазобедрената става. Дери престава да приема храна и след няколко дни умира.
Безмълвно си отива от живота и жизнерадостният, остроумен Бохумил Храбал (1914-1997), който се хвърля от прозореца на болницата. На него вероятно би се понравила официалната версия за случилото се: че е паднал, докато хранел с трохи гълъбите.
Ницше пише: ”Стремежът чрез боязливи консултации с лекари в страшни мъки да влачиш жалкото си съществувание ден за ден, без да имаш сили да се доближиш до истинската цел на живота, заслужава много по-малко уважение”.
