Ендре Барат
Музика
Цена: 10.00 лв.
| Състояние: | Много добро-с пожелание на втора страница |
| Издателство: | Музика |
| Град на издаване: | София |
| Година на издаване: | 1980 |
| Език: | Български |
| Страници: | 495 |
| Корици: | меки |
| Формат: | 200/135мм |
| Книгата е в наличност | |
Цигуларят, който продал душата си на дявола, който бил обладан от демон, който бил превъплъщение на самия Сатана, който за струни използвал сушени сухожилия от телата на убити от него жени и какво ли още не. Любимият ми анекдот за него обаче е следният – Геноа, 1782 година, родилката получава контракции, разтичват се за акушерката, която била някаква стара жена, та позакъсняла за израждането на бебето, когато била на стъпалата пред дома на семейство Паганини, взела, че се спънала, разбира се изругала, споменавайки и дявола, в този миг за първи път на бял свят проплакал Николо Паганини и така душата му неразривно била свързана с нечестивия… Италианците казват в такива случаи „Se non è vero, è ben trovato.“ – и да не е вярно, добре е измислено.
Докато е жив Николо Паганини е гений, божество, поклонник на Сатаната, демон и всичко останало, но не и един от най-прочутите виртуози на цигулката, очаровал Шуберт, предизвикал отвращение у Росини, Майербер го следвал на всеки концерт, Берлиоз писал за него, че е „От онези хора на изкуството, които просто са, а не благодарение на предшествениците им.” В Париж Лист дотолкова бил впечатлен от виртуозността на Паганини, че решил да се превърне в същия невероятен техничар на рояла.
Според поредната легенда,
докато чакали детето се било загледало в нотните листа, поставени на близкия пюпитър, вдигнало цигулката и започнало да свири; Рола го чул и отказал на Паганини-баща с думите, че нямало просто на какво да научи неговия син. Николо продължава да свири, изнася концерти и много скоро се сдобива със славата на най-добрия цигулар на територията на днешна Италия. Европа е обзета от пожарите на Наполеоновите войни, а юношата Паганини е назначен за първа цигулка на Лука, но през 1805 година градът попада под властта на принцеса Бачоки - една от сестрите на Наполеон Бонапарт – Мари Ан Елиз Бонапарт Бачоки, дукеса на Лука и принцеса на Пиомбино, велика дукеса на Тоскана. Паганини започва да дава уроци по цигулка на съпруга й Феликс и е придворен музикант с брат си Карло, който също е цигулар, дори се изявява като диригент и под палката му изпълняват „Тайният брак” на Чимароза.
През 1809 година обаче Николо вече е отегчен от дворцовия живот и решава да се отдаде на кариерата на странстващ виртуоз. Първият му голям пробив е през 1813 година, когато вече се е преместил в Милано и дава концерти в Театро ала Скала и Театро Каркано. От това време са и музикалните му дуели с двама от най-прочутите му съперници Лудовик Шпор и Шарл Филип Лафон. Пътят на Паганини го отвежда в Торино, Пиаченца, Болоня, Рим, Неапол и Палермо. Именно в Рим се запознава с художника Жан Огюст Доминик Енгр, който създава един от най-прочутите портрети на цигуларя. Той няма нищо общо с образа, който самият Пагинин се опитва да си създаде, за да засили интереса на публиката – за концертите пристига в черна карета, теглена от черни коне, излиза на сцената облечен в черно и това само подхранва вече разразилите се слухове, че той е дяволско изчадие.
Според друга легенда
собственикът на цигулката Дел Джезу я заема на Паганини за един концерт, после обаче се страхувал да си я вземе, за да не остане подвластен свръхестествените сили на Николо и му я подарил. Цигуларят я кръщава „Ил Каноне” или „Оръдието”, заради силата на звука й. Когато пък се налагало тя да бъде поправяна, Паганини я изпращал при най-прочутия лютиер на своето време, Жан Батист Вийом, който през 1833-34 трябвало да я реставрира и си позволил да й направи толкова добро копие, че самият Паганини установя това чак по-късно и подарява репликата на своя ученик Камило Сивори. В наше време и двете цигулки се пазят в Геноа и победителят в конкурса „Паганини” получава правото да свири с „Оръдието” на Паганини.
По време на своите концерти в цяла Европа, Паганини омагьосвал публиката с това, че можел да имитира звука на ревящо магаре. Една вечер свещникът паднал и той започнал да изобразява звуците от съскащите свещи; на друг концерт една след друга се късат струните на цигулката му и накрая той довършва изпълнението си на единствената сол струна.
За съжаление виртуозът слага край на концертната си кариера през 1834 година, заради здравословното си състояние – още през 1822 година лекарите установяват, че страда от болестта на Шуберт, Доницети, Шуман, та дори Шопенхауер и Хитлер – сифилис. Лекуват го според познанията на епохата с живак и опиум, които разбира се оказват пагубно влияние върху тялото и ума му. Туберкулозата, която му откриват също допълнително влошава състоянието му, през 1839 година вече не може да изнася концерти и продава голяма част от инструментите си, а на следващата година заминава за Ница, за да се опита да си почине и възстанови, но усилията му са напразни, губи гласа си и общува със своя син Акиле посредством бележки, отказва на местното кюре да се изповяда и бъде причастен, защото било твърде рано и умира на 27 май 1840 година без да бъде миропомазан. Отказват му църковно погребение в Геноа, и останките му са положени в гробището на селцето, намиращо се в рамките на неговото имение, местните селяни твърдели, че през нощта чували звучите на призрачна цигулка; цели четири години и специално разрешение на папата са нужни, за да транспортират тленните му останки в града, но дори и тогава не го погребват, едва през 1876 година полагат ковчега му в Парма.
В историята остава като един от най-прочутите виртуози на всички времена, автор на 6 концерта за цигулка и оркестър, от който най-известният е Вторият в си минор, наречен „Ла Кампанела” – „камбанката” по името на третата му част. Лист пише един от своите „Шест етюда по Паганини” върху него. Единственият издаден приживе опус на цигуларя са неговите „24 капричии за соло цигулка”, последният №24 в ла минор е най-известен, Рахманинов пише своята „Рапсодия по тема от Паганини” за пиано и оркестър по него.
Слушал съм не малко от записите на Първия концерт за цигулка, който заедно с Втория, се радва на популярност. Моите лични предпочитания клонят към записа на Майкъл Рабин от 1955 година с Оркестър Филхармония под палката на сър Юджийн Гусенс и този на родения в Латвия Филип Хиршхорн, който печели конкурса „Кралица Елизабет” в Белгия през 1967 година, неговият запис е от финала и Хиршхорн изпълнява в първата част прочутата каденца на Камил Соре, която се смята за една от най-дяволските цигулкови каденци. Интересен е и записът на Капричиата от Руджиеро Ричи от 1947 година, защото това е първият им пълен запис. Сърбинът Стефан Миленкович също е сред личните ми предпочитания, когато става дума за произведенията на Паганини за соло цигулка; и не на последно място - интегралът на Салваторе Акардо с Лондонската филхармония под палката на Шарл Дютоа, който включва 6-те концерта за цигулка и оркестър, „Капричиата” и всички останали произведения на Паганини за цигулка.
